неделя, 31 януари 2010 г.

ЦВЕТЯТА

Любовта е крайно необяснима, непоносимо трудна за превижяване и невъзможна за забравяне.



Не се влюбвай в косите - те побеляват, не се влюбвай в очите - те лъжат, не се влюбвай в лицето - то само привлича, а се влюбвай в сърцето - то само обича.



Трябва да си търпелив. Любовта не винаги е идеална. Тя си е просто любов.



Животът е запалена цигара, мислите са сянка дим, спомените - недовяна пепел, а любовта - убиващ никотин!


Който не обожава недостатъците на този, когото обича, той не може да твърди ,че наистина е влюбен.



Любовта е да дадеш възможност на някой да те унижи вярвайки, че никога няма да го направи.




Любовта не се състои в това двама души да се гледат, а да гледат в една и съща посока.


Липсва ми един човек и всичко ми е безразлично, липсва ми един, а всъщност всичко!


Да обичаш, това значи да бъдеш направен от сълзи и въздишки, от пламък и вярност докато не се превърнеш в купчина пепел. (Шекспир)



„Има три начина да свършиш една работа. Правилният начин, грешният начин и моят начин. Ако го правиш по моя начин ще се разбираме чудесно"



Всеки ми се смее защото съм различна аз им се смея защото са еднакви



"не любовта кара света да се върти.Тя прави патуването му смислено"
Одри Удхол



Има мъже, които с красноречието си превъзхождат жените, но нито един мъж не притежава красноречието на женските очи!

Ако това, което виждаш, пасва "като по мярка" на истината, която е изгодна за теб.... не вярвай на очите си! Хорхе Букай




За да разтовариш халвата, най-важното е да имаш съдове, в които да я сложиш. Арабска поговорка




"Или преодоляваш страха си и излизаш на сцената, или цял живот стоиш зад кулисите!"





"Ако мислиш, че нямаш шанс да постигнеш това, което искаш, вероятно няма да го постигнеш, но ако вярваш в себе си рано или късно ще успееш ! "





Ако някой , някога те е ненавиждал , то е защото иска да бъде като теб




"Да обичаш,значи да намериш в щастието на друг своето собствено щастие"




"Сърцето си има свои мотиви,които разумът не познава!"





"Ако ти живееш 100 години аз искам да живея 100 години без един ден, за да не живея нито един ден без теб"
мечо Пух






Само защото някой не те обича, както на тебе ти се иска, то не значи, че не те обича от все сърце.





Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.





Не си губи времето с човек, на който му е все едно дали си до него...

четвъртък, 28 януари 2010 г.

Стевия




Тази сладка или медена билка е известна на човечеството преди повече от 1,5 хиляди години, но съвременното човечество я открива съвсем скоро. Stevia Rebaudiana е „открита” за съвременния свят от американския изследовател Антонио Бертони през 1905 година, но после отново е “забравена”
На езика на маите нейното име звучи „каа-ехе”. На руски език се използва нейното латинско понятие стевия. Индийците наричат тази трева „ка-хе-хе”, което значи сладка трева.






Това е многогодишно растение с височина от 50 до 70 см с опушени малки дребни листенца, с много малки бели цветчета. Обича топъл и влажен климат, добре обогатена почва. От един квадратен метър се събира и се изсушава трева, която може да замести 7 кг захар. Достатъчно е да се сложат в чашка чай две-три малки листенца от тази трева и чаят става толкова сладък, колкото, ако сложите две-три бучки захар.







За какво е нужна на сегашното човечество тази билка?
За нейните качества в момента най-много знаят японците, които са започнали да я използват от 1954 година като част от програма за спасяване на нацията след ядрената катастрофа през 1945 година. От 1960 година в Япония тя става основен подсладител във всички произвеждани продукти и оттогава е забранен износа на тази билка от Япония.





Тази билка има мощно профилактично значение за лекуване на повече от болестите на нашето време с ярко изразен хомеопатичен начин на действие. В САЩ вносителите в началото на стевия в началото са посрещнати “на нож”, (всъщност става въпрос за конкуренция с производителите на захар и изкуствени подсладители), но след дълги научни спорове и изследвания, стевията е одобрена като хранителна добавка, а от 1997 година е определена за единствен подсладител в менюто на армията на Пентагона.




От 1951 година тази билка масово се отглежда в южните части на Русия, Молдавия, Грузия и най-много в бившите азитски републики. Тази сладка трева съдържа преди всичко гликозиди, които участват в обменния процес на човешкия организъм без инсулин, като нормализират нивото на глюкозата в кръвта. Сладката трева съдържа широк спектър необходими и полезни вещества за човешкия организъм: целулоза, пектинови вещества, растилени липиди, полизахариди, витамини – А, С, В1, В2, микролементи - калий, магнезий, цинк, селен, желязо, калций, натрий, антиоксиданти, аминокиселини, мениарлин съединения и др. Тя създава комфортното усещане за сладост, което е необходимо за всички обменни процеси в нашия организъм.





Какви са лечебните свойства на тази сладка трева?
На първо място се използва за лечение на диабета. Също така и в онкологията, при срив на имуннната система, при стрес, нарушения в кръвоносната система, хипертония, стомашно-чревни заболявания, като тонизиращо средство, стимулиращо умствената и физическа активност, като анитсептик и противовъзпалително средство и естествено – при излишно тегло. Сладката трева може да се използва като изсушена билка (при това изсушаването става много бързо), като воден, спиртен и маслен извлек. Използва се като подсладител при производство на всички видове продукти, които се нуждаят от сладка съставка.




Доказано е, че тази билка е абсолютно безвредна за разлика от предлаганите в момента други подсладители. В момента сладката трева в целия свят се смята за една от най-важните билки, която стои в списъка на полезните билки на едно от първите места редом с такива реликтови растения като жен-шена, елеутерокока, розовата радиола, аралията. Всички тези растения са адаптогени, чиято ценност се заключава в това, че с тяхна помощ се подобравят обменните процеси на клетъчно ниво.






Във фармацевтичната промишленост стевията се използва за приготвянето на препарати, които помагат при токсикомания (алкохолизъм и наркомания). Особено полезна е тази билка при възстановяване на хора, пострадали в резултат на извънредни ситуации – аварии и катастрофи, за повишаване на имунитета.


събота, 23 януари 2010 г.

ЦАРИЦАТА НА ЦВЕТЯТА Е И ЦАРСКО ЛЕКАРСТВО

Различно обагрените рози помагат на различни болежки.
Розите са красиви и ароматни но и целебни.Когато изсъхнат във вазата не ги изхвърляйте,защото можете да приготвите от тях ценно лекарство. Цветовете на розата са богати на етерично(розово) масло и съдържат около 300 вида различни вещества. Използуват се като лечебно средство главно изсушени или стрити на прах.Имат успокояващо и разширяващо бронхите действие при пристъпи на задух, спастичен бронхит, астма.
Помагат при белодробен абсцес и гангрена. Облекчават сърбежа при кожни обриви, имат антиалергично въздействие. Различно обагрените рози помагат при различни болежки.
Белите розови цветове съдържат смолисти и слузни вещества с пургативно действие и се използуват като ефикасно средство без нежелани последствия при хроничен запек- особено при деца. Помагат стрити на прах, но един приятен начин за приемането им е под формата на сладко. Прах от бели розови листагони глистите - оксиури(острицу) и аскари(обикновени детски глисти).Конкретът от бели рози подтиска гнойните бактерии, поради което ускорява епителизацията на трудно заздравяващи рани, изгаряния, варикозни и декубитусни язви, лъчови некрози, радиодермити( възпаления от облъчвания).
Червените цветове имат затягащо действие, помагат при стомашно-чревни възпаления и диарии. Добро лекарство са при ангини, възпаления на венците и парадонтоза. Приготвя се запарка от свежи или стрити сухи цветове-2супени лъжици цвят киснат 1 час в 1 чаена чаша вода. Според случая тази доза се изпива на части за 1 ден, или с нея се жабурка възпаленото място в устата. розовият конкрет от червената маслодайна роза се получава под формата на1% паста "Розолин", която има същото кожно антисептично и заздравяващо действие като при белите рози.
Широко фармакологично действие има розовото масло- при колики и болки на жлъчката, червата, пикочния мехур, матката, бъбреците,след операция на жлъчния мехур.Лечението се извършва с разработения на основа на розовото масло български препарат "Розонол" -задължително по лекарско предписание, тъй като има ред противопоказания.
При дестилация на розовото масло се извлича розова вода. Тя намира приложение при промивки на очни възпаления (конюнктивити, блефарити),при възпаления в устата (гингивит, кървяща парадонтоза).
Розите със светли цветове имат изчистващо, избелващо и освежаващо действие върху кожата и се използуват като козметично средство. С тях се правят парни бани и маски на лицето- но само при нормална кожа. При мазна кожа се препоръчват червените рози.

Съветите са на:


д-р Неделка Митрева

КРАЛСКАТА РОЗА

Царски подарък - нов сорт роза - подготвиха за британската кралица Елизабет Втора сътрудници на Кралските ботанически градини Кю. Днес британската кралица ще посети прочутите Кю гардънс по случай 250-ата годишнина от основаването им, предаде ИТАР-ТАСС.
Новият сорт роза е бяла и е без бодли. Кръстен е Кю гардънс. Кралица Елизабет Втора ще открие в Кралските ботанически градини Кю юбилейна паметна плоча и заедно със съпруга си, херцога на Единбург ще посади две дръвчета.
Според директора на Кю гардънс проф. Стивън Хопър, "сега е най-доброто време за посещение на градините на брега на р. Темза, които изглеждат направо потресаващо".
Кралските ботанически градини са създадени през 1759 г. от принцесата на Уелс Августа на площ от 9 акра. Прочуват се при кралица Виктория, когато са открити за посещения.
През 2003 г. са включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО заради уникалната си колекция от растения от цял свят. Кралица Елизабет Втора посещаваха Кю гардънс за пръв път през 1959 г. по случай 200-годишнината от създаването им. Оттогава тя е чест гост там. БТА

124 000 ЧЕРВЕНИ РОЗИ

ИРАНЦИТЕ СЪЩО ПЛАЧАТ. ЗАРАДИ
124 000 ЧЕРВЕНИ РОЗИ



Иранка осъди съпруга си заради 124 000 червени рози, с които той обещал да я обсипе, ако тя се омъжи за него.
В иска си жената определя спътника в живота си като "голям скъперник", пише вестник "Е`темад".
Според иранското законодателство, съпругата има право да изиска от мъжа си обещания сватбен подарък по което и да е време след сватбата или при развод.
Той става нейна собственост и тя има право да се разпорежда с него по свое желание.
Без подобен ангажимент от страна на мъжа брачният договор и самият брак са невалидни.
Съдът наложи запор на апартамента на съпруга, дал толкова разоряващо обещание, докато той не подари на съпругата си всичките 124 000 обещани рози.
Според иранския вестник, жената (посочена само с името Хенгаме) решила да си поиска целия букет след 10-годишен съвместен живот, за да накаже съпруга си за свидливостта му.
"Веднага след сватбата разбрах, че Шахин е скъперник. Той отказваше да плаща моето кафе, когато ходехме в кафене или ресторант", разказва тя.
Шахин заявил в съда, че доходите му позволяват да купува за жена си само по пет рози на ден и същевременно посочи нейните "приятели-милиардери, които я наведоха на подобна глупост".
Съдията обаче се оказал непреклонен и наложил запор на апартамента на Шахин, оценяван на 64 000 долара, докато не изплати съпружеския си дълг напълно.
В иранската столица Техеран една роза струва около 2 долара.
Много по-често в Иран мъжете обещават на булките златни монети или недвижими имоти, отколкото рози. За нарушаването на подобни обещания обаче може дори да се отиде в затвора.

МАЙ

Май е...Нещо невидимо ме повежда навън. Ароматът става все по-натрапчиво сладък... Различните му нюанси ме изкушават от всички страни. Повежда ме в омагьосания лабиринт на малките начупени улички, потънали в зеленина.
Погледа ми улавя разкошен водопад от рози. Приближавам омагосана от цвета и усилващия се аромат. Сетивата ми се разтварят и потапят в приказна наслада.
Вече съм под самите надвиснали над мен червени рози и се къпя в аромата и цветовете им. Време сякаш няма. Хората минават някак далечни, в друг свят, забързани за някъде...
Но съм сигурна, че скоро и те ще спрат и ще се отдадът на подобна сладост. Откъсвам се с усилие от това вълшебство, за да попадна след няколко крачки на ново. Други цветове форми и вълнуващ аромат на роза. . .
Вратата се отваря и стопанинът на тази градина, ме поканва вътре.
Още по-омагьосана се чувствам. Мислех си, че хората са затворени и студени...
Но ето - от няколко дневното си розово приключение, промених мнението си...розата отваря вратите и сърцата.
Тя наистина е Кралица на любовта.

Й. Атанасова

ЧЕРНАТА РОЗА

БЪЛГАРИН Е БАЩАТА НА
ЧЕРНАТА РОЗА

Неделчо Гоговски създал 18 уникални сорта


Една дама ще се впечатли много повече от букет рози, ако те са черни или сини. Нестандартното винаги създава повече емоции, убеден е 62-годишният селекционер от Хасково Неделчо Гоговски. Според него освен с вино и сирене България може да пробие в Европа и с цветя. Гоговски се прочу като "баща на черната роза" у нас. Познатите му и до днес се обръщат към него с "професоре", въпреки че няма тази титла. Завършва ВСИ-Пловдив като първенец на випуска. Още във втори курс младият агроном става кръжочник в катедрата по декоративно градинарство. Интересът му към кралицата на цветята - розата, го прави популярен в научните среди още на младини. Тайнството на черната роза или синята й сестра са разработки, които го поставят в листата на сензационните откриватели. "Преди университета мечтаех да стана свещеник, но големият атеизъм и иронията към семинаристите по онова време ме отказаха. И така вместо духовник станах агроном. Това е била кармата ми, убеден е ученият." След като се дипломира във ВСИ, е награден със златен часовник и покана за работа в института. Насочва усилията си към разработките с декоративната роза. Кръстосвах различни сортове, като търсех определено генетичните аспекти, по които става наследяването на белезите от двамата родители, разказва селекционерът. С публикациите си, че генетично натоварената хромозома е мъжката, младият учен преобръща изцяло тогавашната теория. Опълчих се срещу съветската наука, според която новият индивид наследява майчините качества. Твърденията ми ме поставиха в немилост, признава Гоговски. Въпреки това не се предава. Започва да работи още по-усърдно. Разликата беше, че вече не се публикуваха никъде резултатите ми. Когато изваждах моите селекции на бял свят обаче, в очите на хората личеше възхищението от това, което съм направил. Това ме окуражаваше да продължа, връща се назад Гоговски. През 70-те години той вече има 18 селекционирани сортове рози. Хората виждаха предимствата и определено предпочитаха на пазара на цветята новите видове. Черната роза обаче ги стресна. Много я възприеха и като погребална, обяснява ученият. На Запад обаче заедно с черното лале естествено черната роза е сред най-търсените цветя. Посредством тях можеш да бъдеш много оригинален и да изразиш по-нестандартни послания. Тези цветя крият особен финес, твърди селекционерът. По-голям успех от черната му носи синята роза. Макар че синият цвят е мечта на всички селекционери, не смятам, че това е върхът в работата ми, казва Гоговски. Голямата му мечта била да направи роза с цвета на сивото гълъбче. Хасковлията имал много селекционни материали. Криел ги в с. Клокотница. Злосторник обаче разбрал за това и задигнал една част от насажденията, а друга унищожил. След години в едно село видях моята роза. Жената в двора обаче отказа да признае откъде има цветето. Като всеки баща и аз си познавам децата, категоричен е откривателят. За щастие друга част от най-красивия селекционен материал е запазена в градинката на хасковска адвокатка. Надявам се, който е получил цвете от мен, един ден да си ме спомня чрез него. Ние живеем, докато сме в спомените на хората, друго признание не търся, добавя Гоговски. Според него нашенските сини и черни рози притежават всички качества, за да пленят западняците. Ученият твърди, че с географското си разположение между три реки и в близост до един фьон, Хасково е благоприятен и за отглеждането на маслодайната роза. Между 4-5 хиляди долара струва кило розово масло, казва специалистът. Според него сега е моментът младите бизнесмени да използват различните европейски проекти за финансиране, за да започнат да отглеждат екзотични рози.





ГРАДИНАР ТАЙНО Е ДОНЕСЪЛ ПЪРВИТЕ КАЛЕМИ
ОТ ФРАНЦИЯ



Предание вдъхновило Неделчо Гоговски да създаде уникалната черна роза, признава ученият. В началото на миналия век от цяла Европа необикновеното цвете растяло само у нас. Според легендата лично Хитлер поискал да се издири черна роза. Венец от редките цветя трябвало да се положи на гроба на убития в Чехия близък приятел на фюрера - гаулайтер Хайдрих. Започнало трескаво издирване на територията не само на Третия райх, но и в цяла Европа. След много и неуспешни опити най-накрая успели да намерят цветето в Балчишката ботаническа градина. Българите започват да отглеждат декоративни рози едва през 30-те години на миналия век, твърди Гоговски. Според историята заслугата е на нашия градинар Никола Мошев, който пренесъл няколко калема тайно от френските дворове в родината си. Това поставя началото на истинските промени в некултивираните дотогава сортове рози, разказва Гоговски. Според него най-красивата роза в света е чайната, известна повече като китайска. Тя действително пленява с красотата си, твърди селекционерът. При нашите условия обаче чайната роза не може да вирее. В Европа и България попадат единствено нейни хибриди. Някой ден до параклиса, който съм се зарекъл да построя, искам да направя и розариум, издава най-съкровената си мечта Гоговски.

Розата като име

РОЗА, РОЗАЛИЯ

Това е латинското название на розата, станало женско име.

По темперамент е холеричка, умее да крие чувствата си зад маска на невъзмутимост. Притежава силна, понякога деспотична воля, синтетичен тип ум, добра памет, богато въображение. Скоростта й на реагиране е висока, а възбудимостта - силна. Често е раздразнителна и нервна. След бурен емоционален изблик може да изпадне в продължителна депресия. Роза умее да се защити. Много е активна в обществения живот. Понякога прави впечатление на лекомислен човек, но в действителност е много целеустремена и решителна в постъпките си. Отдава се изцяло на работата си. Удачно си избира професия. Талантливата и трудолюбива Роза често постига успех в живота. Тя сякаш е изтъкана от противоречия: едновременно е принципна и лекомислена, рязка и сговорчива, обича да бъде в центъра на събитията и да се усамотява, да се затваря в себе си. Това най-вероятно се обяснява с характерната за нея способност да мимикрира. Когато се приспособява към обстоятелствата, тя така се вживява в тази роля, че започва да живее с нея. Роза не е завистлива, радва се на чуждите победи. Но не прощава непорядъчността, лъжата и измамата, способна е да отмъщава. Когато постига успехи, тя се самореализира като личност. Може да се изяви професионално в журналистиката, живописта, на актьорското поприще, в лингвистиката, търговията, системата за обществено хранене, сферата на услугите. Бракът й винаги е сполучлив. Тя е къщовна, акуратна, грижовна майка. Роза живее пълноценен живот, без да се ограничава в рамките на бита и професионалните си интереси. Обаятелна е, със сексапилна външност и дълбоко скрита страст. Обича физически силните, но уравновесени мъже със спокоен характер, за да може по-лесно да ги побеждава, предпочита по-младите. Изневерява на мъжа си и не смята това за осъдително, но умело го крие. Любовниците й също не се досещат, че тя е омъжена. Даже на почтена възраст предизвиква интерес у мъжете.

легенди за произхода на розата

Има различни легенди за произхода на розата.
Първите сведения за розата срещаме в древните индийски предания, които разказват за почитатта, с която се ползвала розата - съществувал дори закон - всеки, който донесе на владетеля на страната роза, може да го помоли за всичко, каквото пожелае. С рози украсявали царските покои, с нея плащали данъци и такси...
За появяването й на света в преданията не се казва нищо; само в индийските митове се съобщава, че най-красивата жена на света Лакшми се е родила от розов цвят, състоящ се от 108 големи и 1608 малки розови листенца. Вишну, пазителят на Вселената, като видял пленителната красавица в нейната розова люлка, събудил я с целувка и я превърнал в своя съпруга. От този момент Лакшми станала богиня на красотата, а скриващата я розова пъпка - символ на божествена тайна, за всички източни народи станала свещена.
В една от легендите за кръста на Спасителя се говори за мъхната роза. Кръвта на разпнатия Христос се стичала по кръста. Ангелите я събирали в златни чаши. Но няколко капки все пак паднали върху зеления мъх, който за да ги опази от оскверняване, побързал да ги попие в себе си. От тях и израсла чудесна мъхната роза, чийто ярко ален цвят трябва да ни напомня вечно за пролятата заради нашите грехове кръв.
По думите на персийските поети, тя е подарък от самия Аллах. Веднъж при него се появили всички растения с молба да им даде нов управител вместо сънливия лотос (нилската водна лилия). Лотосът бил прекрасен, но нощем забравял за своите задължения на управник. И тогава Аллах благосклонно дал нов управител на растенията - бялата девствена роза с нейните остри шипове за охрана.
В новата царица се влюбил славеят и се опитал да я притисне до гърдите си. Но острите шипове веднага се забили в сърцето му и алена кръв бликнала от сърцето на нещастния влюбен. Ето защо, казва персийското предание, и досега много от външните листенца на розата съхраняват розов оттенък...
Благоговението и любовта на персите възприели и турците, дори може да се каже всички мохамедани, които според Корана вярват, че бялата роза е израсла от капките пот на Мохамед при неговото нощно възкачване на небето. Затова й приписват пречистваща сила и нито един мохамеданин не би си позволил да настъпи роза. Вероятно затова такава пречистваща сила се приписва и на розовата вода. Султан Саладин, когато отново отнел от християните мечета на Омар през 1189 г. не стъпил в нея преди да измие целия й под, стените и дори скалата, на която е построена, с розова вода. Колко розова вода е била необходима, съдете сами, щом я превозвали с 500 камили. По същия начин постъпил и Мохамед ІІ с храма "Св. София" след като превзел Константинопол през 1453 г. Преди да превърне този прекрасен храм в джамия, заповядал да го измият от горе до долу с розова вода.


************
РУСИЯ

В Русия розата пристигнала за първи път през ХVІ век и дълго време била достояние само на царския двор и някои приближени сановници. Народът не я познавал. И все пак? Откъде тогава идва популярната фамилия Розанов? Известният велможа и първи руски канцлер Гаврил Головкин бил страстен градинар - особено обичал рози. В своето имение в Подмосковието направил великолепен парк с рози, за които се грижел специално доведен от Англия градинар. Нито един англичанин не би се справил с цялата градина и затова му дали за помощници крепостни руски селяни. Един от тях толкова бързо се научил да се грижи за розите, че дори надминал своя учител - англичанина. За благодарност графът освободил него и цялото му семейство и му заповядал да се нарече с фамилията Розанов. Оттук и тръгнала фамилията по Русия.

***********
АНГЛИЯ

В историята на Англия отначало розата била цвете на скръбта. Почти неизвестна до ХІV век, тя се появила в двора на английските крале малко преди кървавата разпра между двете фамилии - Йорк и Ланкастър. Розата пленила и двете фамилии и те я поставили в своите гербове. При това единият род избрал бяла роза, а другият - алена. Затова борбата между Хенрих VІ Ланкастър и Едуард Йорк за правото над английския престол, носи названието война на алената и бялата рози.
След тази печална слава в Англия, царицата на цветята съумяла да заглади прегрешенията си и станала всеобща любимка. Отначало тя служила за отличителен знак на актьорте, които според заповедите на Елизабет били допускани в театрите и в обикновено облекло, но само ако имат върху обувките си роза. Скоро след това розата станала задължителна принадлежност към костюма. Носели и зад ухото. И колкото по-едър бил цветът, толкова това било по-изискано и модно. Скоро и самата Елизабет започнала да се появява с роза. Има дори монети, на които кралицата е изобразена с роза.

************
ГЕРМАНИЯ

В Германия историята на розата е малко по-друга. Розата, като цвят на шипковия храст, била известна още в езическите времена. В древногерманските саги тя се посвещава на царицата на небето Фрига, затова и досега наименованието на цветето е сходно с нейното име. Да се откъсне розов цвят било разрешено само в петък - денят, посветен на богинята на небето. Розовият венец в древногерманските предания е още и призив за двубой, но и награда за рицаря от дамата на сърцето му или най-накрая - знак, че любовта на рицаря е забелязана. В християнските времена започнали да смятат белите градински рози за творение на Пресветата Дева Мария. Според преданието те израсли върху храста, на който Богородица простряла пеленките на младенеца. Затова през средните векове смятали, че бялата роза плаши и прогонва вещици и самодиви.
Крал Фридрих Вилхелм ІІІ страстно обичал рози и сред великолепния парк в Потсдам си направил малък остров на розите, който нарекъл "Паунов остров". На острова били събрана колекция от всички съществуващи тогава сортове рози.
Бъдещата руска императрица принцеса Шарлота, както и нейният баща, била голяма любителка на розите. Особено обичала белите рози, заради което в семеен кръг я наричали "Бялото цвете". И ето през 1829 година в чест на годежа си с император Николай Павлович принцесата организирала празник на розите на този "Паунов остров". От всички краища на страната били докарани хиляди бели рози. С тях украсили всички знамена, върху главите на всички поканени дами имало венец от бели рози, всички стълби били украсени и обсипани с бели розови листенца. Самата Шарлота седяла под златен, украсен със скъпоценни камъни балдахин, облечена като бяла роза. За спомен от този празник всяка от присъстващите дами получила от бъдещата императрица сребърна роза, върху листенцата на която били изрязани годината и датата на този празник.


*************
ФРАНЦИЯ

От всички християнски държави с най-голяма любов се ползвала розата във Франция. Там тя била така ценена, че не всеки имал право да я отглежда. Онзи, който получавал тази привилегия, се задължавал всяка година да предоставя на градския съвет рози в определени празничини дни.
През ХVІ век, недалеч от Париж, се родил обичаят ежегодно да се избира крал на розите сред градинарите. Неговото царуване продължавало една година и се съпровождало с редица почести

***************
КАТОЛИЧЕСКА ЕВРОПА

В католическите легенди розата често е небесна защитница на добрите дела.
От ХІ век за изключителни добродетели, папата награждава изтъкнати личности със ЗЛАТНА РОЗА, обсипана със скъпоценни камъни. Розата е награда извънредно оригинална. Стъблото й е от чисто злато и има дължина почти 4 фута. Цветът е едър, изработен е от отделни листенца, върху които се гравират имената на папата и на наградената добродетелна личност. Листенцата са украсени с множество миниатюрни брилянти, изобразяващи небесната роса.
Такава Златна роза са получили:
- През 1160 г. Людовик Младши от папа Александър ІІІ за почитта, която оказал на папата при пътуването му през Франция;
- Йоана Сицилийска от папа Урбан V, за това че избавила Италия от унгарците;
- Фридрих Саксонски, германският император Хенрих ІІІ,
- Мексиканската императрица Шарлота, испанската кралица Изабела...

***************

РИМ

От Гърция розата била пренесена в Рим. И там тя привикнала прекрасно, но получила съвсем друго значение. В Гърция била символ на божествената любов и красота, а хората изразявали чрез нея радост и дълбока печал. Римляните, по време на републиката, смятали розата за олицетворение на строга нравственост и я използвали за награда за забележителни дела. По време на упадъка на Рим розата се превърнала в символ на порока и станала част от разкоша, за който се харчели безумни средства... Някои патриции заповядвали да покриват дори повърхността на морето с розови листенца, когато се разхождали с галерите. На едно от пиршествата гостите били засипани с такова множество падащи от тавана листенца, че (за велико удоволствие на жестокия управник) много от гостите се задушили... Всички улици на Рим били така пропити с аромата на рози, че на човек, който не е привикнал с нея, му ставало лошо. На всеки ъгъл, на всяка улица десетки търговки продавали рози. Имало дори специална професия - жени, които сплитали розови венци.В Западна Европа отношението на римляните към розата внушило на първите християни отвращение към нея. Отначало те гледали на нея като на цвете - символ на разврат и гибел. Но с времето розата, със своите красота и аромат, надвила техните предубеждения. Минало няколко столетия и светите отци, забравяйки значението на розата по време на упадъка на Римската империя, я обявили за райско цвете.

*****************

ГЪРЦИЯ

В Гърция - центъра на интелектуалния живот в древния свят, също смятали розата за божествен дар. За нейното появяване гръцките поети разказват множество предания. Според думите им розата се е родила от белоснежната пяна, покриваща тялото на Афродита, когато тя излязла от морето. Боговете, като видяли върху богинята на любовта цвете, което по прелест не й отстъпвало, пръснали върху Афродита нектар, даряващ безсмъртие. На розата той дарил прекрасен аромат, но не и безсмъртие. Завистта на някой от боговете попречила за това...
Розата оставала бяла, докато Афродита не получила ужасната вест, че нейният любим е смъртно ранен. Забравяйки всичко на света, богинята се устремила натам, където умирал Адонис. Тя бягала така стремително, че шиповете на розите, застилащи пътя й, ранили краката й. Няколко капки божествена кръв паднали върху листенцата на цветовете и те от бели се превърнали в червени...

**************
БЪЛГАРИЯ

Някога, много отдавна, във време, което вече никой не помни, в далечна страна, наречена Персия, властвал могъщ шах. Любимата му жена починала, но преди това го дарила с най-голямото му богатство – прелестна дъщеря, която от всичко на света най много обичала баща си и да се грижи за необятната си розова градина. След една славна битка шахът решил да отбележи триумфа си по грандиозен начин. Искал да построи джамия с минаре толкова високо, че от върха му да се вижда цялата розова градина. Никой от майсторите в царството му не се решил на това дръзко дело, защото гневът на владетеля бил страшен. Само един млад странник от България решил да опита късмета си. Започнал той големия градеж, но усещал как силите му намаляват. Още на първия ден издигнал висока стена, от която се открила гледка към градината, а ароматът на розите достигнал до него. Това му дало неподозирани сили и продължил да поставя камък върху камък през цялата нощ. Когато на сутринта слънцето изгряло, момъкът обхванал с поглед цялата градина, а в средата й съзрял прекрасната дъщеря на шаха, която беряла розовия цвят и нежно пеела.
Тогава момъкът продължил още по-устремено своето дело, защото вече знаел каква награда ще поиска от владетеля. Смелият зидар не убягнал и от погледа на девойката, и завинаги останал в сърцето й. На третия ден джамията била готова и дошло време за наградата. Когато обаче момъкът поискал ръката на прекрасната девойка, шахът обезумял от гняв и хвърлил младежа в тъмница. Но владетелската дъщеря вече не признавала волята на баща си. През нощта тя освободила момъка и заедно побягнали към неговата страна. За спомен от родината си тя взела един розов храст. Пътят обаче се оказал тежък за крехкото момиче и силите я напуснали. Тогава тя дала на момъка розовия храст и му казала да го засади в родината си, в памет на тяхната любов и след това издъхнала. Сломен младежът се върнал в България и засял царственото растение в прекрасна долина, в сърцето на страната.


Има основание да се смята, че една от прочутите рози сред гърци и римляни е известната Rosa gallica. У нас тя се отглежда в дворните градини повече от 300 години. В края на ХІХ, началото на ХХ век тя е заемала по-голямата част от насажденията с маслодайна роза в България и е известна с името Казанлъшка роза. Розовото масло, получено от нея, се смята за най-съвършеният натурален ароматичен продукт. Заради високото си качество българското розово масло и днес е търсено от страните със силно развита парфюмерийна промишленост.
През 1870-1875 г. на европейския пазар се продава около 1650 кг розово масло. От тях 850 кг - повече от половината е от Казанлъшката долина, не напразно наричана Долина на розите. До 1890 г. маслото се е теглило в мускали (в оригинал - мискал) - староарабска мярка за вместимост на розово масло, която тежи 4,810 г., след това статистиката се отбелязва в килограми. Истинското розово масло стои на кристалчета. То кристализира при 18-22°С.

*****************

СЛАВЕЯТ И РОЗАТА

— Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози — възкликна младият студент, — но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
— Нито една червена роза в цялата ми градина! — възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. — Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
— Ето най-после един истински влюбен — каза славеят. — Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните — червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.
— Принцът дава бал утре вечер — мълвеше младият студент — и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
— Това е безспорно истински влюбен — каза славеят. — Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.
— Музикантите ще седят на галерията — продължаваше младият студент — и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката й не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза. — Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.
— Защо плаче? — попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
— Защо ли наистина? — рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
— Защо ли наистина? — прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
— Той плаче за червена роза — обади се славеят.
— За червена роза ли? — извикаха те. — Колко смешно! — А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента — той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са бели — отговори той, — бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са жълти — отговори той, — жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са червени — отговори той, — червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
— Една червена роза е всичко, което искам! — извика славеят. — Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
— Има начин — отговори храстът, — но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
— Кажи ми го — рече славеят, — мене не ме е страх.
— Ако искаш червена роза — каза храстът, — можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
— Смъртта е голяма цена за една червена роза — извика славеят, — животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
— Бъди щастлив! — провикна се славеят. — Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.
Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
— Изпей ми една последна песен — пошушна той. — Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
— Има форма — каза си той, докато се връщаше през горичката, — това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! — И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност — такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
— Виж, виж! — извика храстът. — Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
— Я, какъв чуден късмет! — възкликна той. — Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. — И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
— Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза — извика студентът. — Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
— Страхувам се, че няма да отива на роклята ми — отвърна то, — пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
— Честна дума, ти си много неблагодарна! — каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
— Неблагодарна ли? — отвърна момичето. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! — И то стана от стола и влезе вътре.
— Колко глупаво нещо е любовта! — рече студентът, когато си тръгна. — Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.


Край

Оскар Уайлд

ПРИКАЗКА ЗА СЛАВЕЯ И РОЗАТА

Славеят кацна на розовия храст –
запя с любов, запя със страст
и песента му потопи се в цветове,
разцъфнали от розово сърце.
Той пееше за сбъднати мечти –
от розата закапаха сълзи –
горчиво - сладки, помъдрели –
достатъчно добро и зло видели.
А славеят запя за любовта,
за прошката велика, за страха
да казваме “Обичам те” – следи
от болка наранена ни тежи.
А розата листенцата разтвори
и с тиха нежност проговори:

“Било отдавна, моите деди
не са се бранили с бодли.
Раздавали са само красота,
любов безкрайна, доброта.
Но късали сърцата им, горчиви
следи се трупали с години.
Откъсвали ги със измамна нежност,
потъпквали ги във праха небрежно.
Отпивали със сладост аромата,
а после им разкъсвали душата.
Измамени, увяхнали, ранени,
били от мрака запленени.
Родили тежко отмъщение –
едничък изход за спасение ...
Покрили си стеблата със бодли,
а цветовете черни им били.
От аромата бил останал спомен –
залитащ, лутащ се, бездомен ...
Пробождали безмилостно ръцете,
докоснали безумно цветовете;
Пробождали безжалостно сърцата,
изпълвали със болка тишината.
Един ден мъничко дете
протегнало усмихнато ръце
към розовия тъжен цвят ...
Бодлите го пронизали със яд.
Заплакало от болката детето,
кръвта му багрела сърцето
на розата, забравила любов,
със цвят почернен и жесток.
Сълзите сливали се със кръвта,
попивали във сухите листа
и розата от срам се изчервила:
Защо детето наранила?!
Обвила го с вълшебен аромат,
докоснала ръчичките му пак –
целунала ги нежно и сълзи
изсъхнали във детските очи.
И храста розов разцъфтял –
със цвят червен и розов, бял
и жълт – дъга от цветове –
родени от усмивка на дете.
И тъй разцъфват и сега –
красиви рози – със душа,
докоснала и щастие, и страх,
превръщала се в вечност и във прах.
Цъфтят прекрасни цветове,
за моето, за твоето сърце.
Но розата си пази и бодли –
кървящи минали следи.”

Притихна розата. Листенца сви,
окъпана от слънчеви лъчи.
А славеят запя с любов, със страст,
за теб, за мен, за всички нас.

Стихотворението е от стихосбирката
"Розата на ветровете" на Пенка Николова.

ЧЕРНИ РОЗИ

Има рози благоуханни. Тяхната нежна краска прилича на оная фантастична краска, с която усмивката на слънцето багри малките пушести облачета, които вечер го изпращат отдалече.

* * *

Има рози червени. Те напомнят цвета на жива рана и всяко тяхно цветолистче прилича на кърваво петно.
Това са огнените рози на страстта.

* * *

Има рози жълти, жълти като пламъка на восъчна свещ, като лицето на есента. Това са тъжните рози на раздялата, розите на примирението със съдбата.
Поздравете мълком тия благородни рози, когато ги видите да красят гърдите на някого.

* * *

Има рози бели, бели като луната, когато сутрин слънцето я заварва още на небето и погледите им се срещат.
Това е розата на мълчаливата и безнадеждна любов, на копнежа и на тъжните самотни мечти.

* * *

Има рози черни, те са рози вечни, защото никога не процъфтяват. Шиповете им са остри и цветолистчетата големи и къдрави.
Тия странни рози растат в човешките души.
Това са черните рози на тъгата.

Елин Пелин

РОЗАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

Високо горе в планината
снегът попива светлината
на слънцето - събудено, сънливо -
деня отново сътворило.
Протегна се. Огледа се в снега
и въздухът разбуден затрептя,
докосван и от слънце, и от лед.
Разказа приказка - за мен, за теб.
Заслуша се дори шума -
притихнал, скри се под снега.
Усещаш ли? Потъваш с тишината
във дълбини омайни на душата.

"От четири посоки се събират
в сърце на роза се изливат,
преминали предели в световете.
Това е розата на ветровете.

От север - вятър ален, земен,
практичен, от плътта обсебен
и скрит от мисли неизказани
(докосвани, обричани, белязани)
се сплита с разум неспокоен
(недоверчив и често недоволен).
Тъй севернякът - минал световете -
се скрива в розата на ветровете.

От изток - вятърът на светлината,
говорещ на езика на душата
без думи - обич и желание -
(измачкани от мрак и от страдание)
се сплита с пориви лъчисти
във златни сънища и мисли.
Тъй източния дъх на цветовете
се скрива в розата на ветровете.

От запад вятър син, (индиго
от миналото знание попило),
от дълбини на времето разбуден,
прониква през пространството учуден
(от слепотата на забравената сила –
заключена, отритната, унила).
и сплита се с око на световете
в сърце на розата на ветровете.

От юг пък вятърът - съзнание,
изровил истинското знание,
е сътворил хармония в лилаво
(единство на душа и тяло),
хармония на чувства и на мисли
(спокойни, истински и чисти).
Така южнякът се преплита
със розата. В сърцето й притихва.

От четири посоки се събират
във НЕЯ - дишат и пулсират
от четири посоки ветровете,
преминали през времето. През световете."

Трептенето на въздуха утихна.
Светът, заслушан и притихнал,
не искаше да идва края
на тази приказна омая.

"Къде е розата? Къде цъфти?" -
помислиха в един и същи миг
и хората, и птиците в гората,
животните и слънцето, цветята ...
И въздухът отново затрептя -
докосна всеки по света:

"Не се чуди. Не я търси.
Очите просто затвори
и мислите си спри за миг -
ще чуеш първороден вик
и ще я видиш: розата - душа,
събрала ветрове от Вечността.
Душата ти усеща ветровете.
Тя знае и не мисли. Цвете -
безсмъртно - просто просветление,
шедьовър, сътворен в безвремие.
Сега очите отвори
и просто сам си позволи
да бъдеш себе си - без страх, с любов,
сега и тук - не в друг живот."


Високо горе в планината
снегът попива светлината
на слънцето - усмихнато, щастливо -
деня отново сътворило.

Стихотворението е от стихосбирката
"Розата на ветровете" на Пенка Николова.

БЕЛИТЕ РОЗИ

Надвечер Спас, един от осемте опълченци, които вардеха моста, поседна отвън на пейката и първото нещо, на което се спряха очите му, беше, както винаги, градината на Гергилана насреща и каменната стена с белите рози по нея. А сега току-що беше валяло дъжд и всичко изглеждаше по-инак. Тия рози се прехвърляха откъм градината на Гергилана, защото тя беше като тераса, на пет-шест метра високо над улицата. Горе, дето се свършваше тая стена, оттам започваше равнището на градината. Голям кълбест орех разпущаше на високо клоните си и хвърляше тежка сянка, а под него, сухо иззидана като старовремска крепост, отвесно се спущаше каменната стена, застлана до средата с цъфнали бели рози. И колко цвят! Нейде на купища, на купища, нейде увиснали тежки кичури. Окъпани от дъжда, чисти, бели рози. От тях още капеха капки, а долу от опадалия цвят земята беше побеляла, като да беше валяло сняг.
Толкоз хубаво беше всичко туй, че макар да си имаше други грижи, Спас се трогна и лицето му светна от умиление. Чу се гръм и той погледна на изток: отвъд червените покриви на къщите, отвъд хоризонта потъваше тъмносин облак. Спас потръпна. Не тоя облак, който беше минал оттук и си отиваше, беше страшен, но тия далечни и глухи гърмежи тъй приличаха на топовните гърмежи, които се чуваха, когато биваше тихо или когато вятърът идеше от нея страна. Нататък беше фронтът и там все още се биеха.
Никого нямаше из улиците. Но ето, че се зададе учителката Ангелина, роклята и беше червена, като мак сред нивите, лицето и мургаво, като на жетварка. Като дойде наспоред Спаса, тя го погледна с черните си продълговати очи, усмихна се и поздрави. Лицето на Спас стана строго и той заследи с поглед учителката. Тя вървеше леко и малките и пантофки оставяха бели следи след нея, защото дъждът само беше поприбъхтал праха.
Учителката мина моста, дойде под каменната стена и погледна нагоре. Може и да е извикала, но Спас не чу и доста време там не се виждаше нищо друго, освен белите рози горе и младото момиче с червената рокля долу. Но ето, до ореха се показа Гергилан, засмя се и загърмя с дебелия си глас. Той накъса рози, направи голяма китка и я спусна на учителката. Тя я хвана, почти скри лицето си в нея, след туй погледна още веднъж към Гергилана и тръгна нагоре из улицата. Гергилан гледаше след нея и се усмихваше.
Спас сърдито промърмори нещо. Той не обичаше тоя Гергилан, човек над осемдесет години, а все още се заплесваше подир младите момичета. Спас съдеше строго и учителката. Освен туй той рядко биваше добре разположен, защото страдаше от една чудновата болест: не го болеше никъде, а отвътре го обземаше мъка, от която не можеше да се успокои инак, освен като станеше да ходи. И тъй като усети, че и сега тая невярна болест вече го подгонва, той скочи, влезе вътре, грабна пушката си, обади се на старшията си тръгна по обиколка из селото.
Той вървеше покрай каменната стена и не поглеждаше нагоре, когато чу весел гърлен глас над себе си:
— Спасе, хей, Спасе!
Спас повдигна глава: отвъд купчината от бели рози, като зад бяла пряспа, стоеше Гергилан със запретнати лакти и крачоли, мокър, брадат като поп, ухилен. В ръцете си държеше мотика.
— Къде си забързал? Я чакай и на тебе да ти дам една китка.
— Не ми трябват китки мен — сопна му се Спас. — Китки… Видях аз на кой даваш китки ти…
Гергилана смачка с ръка бялата си брада и се засмя:
— Холан, Спасе! Младо момиче, какво да го правиш! Светът е за младите, Спасе. Ние защо сме? Мене и тебе за нищо не ни бива.
— Не е тъй то…
— Тъй е, Спасе, тъй е. Ти, като си нарамил таз пушка, да не мислиш, че ще уплашиш някого. Вардиш моста от мишките. А работата младите я вършат. Нощес пак слушах топа: бух, бух!… Сърцето ми се свива. Гинат момчетата, гинат, сиромашинките!…
Спас махна с ръка и подгонен от болката си, рече да си върви, но се повърна няколко крачки и завика:
— Не е тъй то, дядо Иване, не е тъй. Младост, казваш…Не може тъй — туй къси рокли, копринени чорапи, белило и червило — не може тъй, не. Да гледа там да спести някоя пара — това е то. Ако нямаха нужда, баща й и майка й нямаше да я направят учителка.
— Ама ти за учителката ли приказваш?
Но тъй като Спас вече бързаше нагоре, Гергилан погледа, погледа след него и каза:
— Ама че… шушумига… Гледай го ти него!…
Ядосан, задълбочен в мислите си, мъчен и от болестта си, Спас бързаше и не усети кога мина покрай общината, кога отмина и черквата. Той все още мислеше за учителката. В балканското село, отдето войната го беше захвърлила тука, той беше училищен настоятел и затуй по навик, пък и само от желание да пакости, каквато наклонност имаше, той следеше какво прави учителката. Забелязал беше, че тя закъснява, учениците ще си издерат очите из двора, а няма кой да ги нагледа. Учителката четеше книги, свиреше на китара, обличаше се със селски дрехи и ходеше с момите. Пишеше много писма и много писма получаваше. Ходеше често в общината и приказваше с писарите. А веднъж бяха дошли някакви граждани и той я видя да пуши между тях цигара. Всичко туй Спас беше го наредил дума по дума на цели три страници и мислеше да изпрати това писмо на инспектора. Но тъй като оставаше неизписана още една страница, а нему беше жал за хартията, реши да попълни с още нещо писмото и тогава да го изпрати.
Чу се песен към края на селото и Спас се ослуша. Приличаше да е войнишка песен, мярнаха се бели войнишки шапки и коне. Идеше войска — нещо твърде обикновено, защото шосето, което минаваше през село, водеше за фронта. Затуй и опълченците вардеха моста. Спас реши да разбере всичко, както трябва, и се упъти нататък.
Край селото, на една висока поляна, той видя стотина и повече войници, които бяха слезли от конете и ги развеждаха.
Други войници забиваха колове с опънати въжа между тях, трети копаеха дупки за огън на кухните. Зазвъниха шпори, като че запяха щурци и Спас се обърна: право към него идеше един офицер. Той беше без сабя, вървеше разкрачено, както вървят всички кавалеристи, в едната си ръка държеше бич и с него шибаше по чизъма си. Беше млад, широкоплещест, хубавеляк.
— Ти, войник, отде си? — попита той Спаса.
Спас погледна това голобрадо момче, два пъти по-младо от него, и отговори по войнишки:
— Оттука сме, г-н подпоручик. Моста пазим.
— Хм… добре. А познаваш ли учителката тука? Лина се казва, нали?
— Съвсем не Лина, г-н подпоручик. Ангелина се казва.
Подпоручикът се засмя.
— Добре де. Можеш ли ме заведе до училището?
— Да ви заведа, г-н подпоручик.
Без да се бави, Спас метна пушката през рамо и тръгна напред. Той вече разбра каква е работата и кипеше от яд, но нямаше какво да прави, вървеше, без да се обръща, и само слушаше да звънят шпорите и на всеки две крачки — удар на бича по чизъма. Те наближиха до училището, през отворения прозорец най-напред се мярна червената рокля на учителката, после се видя и лицето й с черни очи и черни клепачи. Тя гледаше към тях и се усмихваше, но не че ги беше познала, а се усмихваше само тъй, както си правеше винаги. Изведнъж тя извика, изгуби се, показа се след това отвън като с все сила тичаше насреща им и викаше:
— Митьо! Митьо!
— Лина! — извика офицерът с протегнати ръце, като беше изпреварил вече Спаса.
Те се държаха за ръцете, гледаха се радостно, приказваха едновременно и двамата. После, все така хванати за ръка, те влязоха в училището.
Спас цъкаше прахан, за да запали цигарата си. Уж нищо нямаше, а ръцете му трепереха. „Хубаво, хубаво — мислеше си той. — Ще видим.“ Всичко туй той щеше да прибави в писмото до инспектора, тъй че празната страница можеше и да не стигне. Но за всичко туй той щеше да помисли по-добре. Сега трябваше да събере повече новини за войниците, за да докладва на старшия. Затуй метна пушката на рамо и се върна към селото.
Късно през нощта Спас патрулираше из селото. Бивакът на войниците, който до скоро гъмжеше, като кошер пчели, отдавна беше утихнал, селото спеше. Само в една къща един прозорец светеше — там беше учителката и при нея беше офицерът. Спас ходеше насам-нататък, обикаляше наоколо, но все се връщаше и очите му бяха в осветения прозорец. И тъй като офицерът не излизаше, Спас все повече се ядосваше и все повече вярваше, че ще бъде достатъчно смел, за да извърши туй, което беше намислил. „И защо пък да не му кажа? — мислеше си той. — Г-н подпоручик, ще река, без докачение… ама момичето е младо и хората приказват… Не може тъй, как така!“
Изведнъж се хлопна врата, чу се разговор и зазвъниха шпори по стълбите. Спас са притаи в сянката на плета. Грееше пълен месец и се виждаше като денем. Заловени подръка, идеха офицерът и учителката. На гърдите на офицера имаше голяма китка бели рози — същата, която днес дядо Гергилан беше дал днес на учителката. Усмихваше се той, усмихваше се и тя. После се спряха и, близо един до друг, погледнаха нагоре. Спас също погледна нагоре и също като тях и той срещна кротката усмивка на месеца.
Учителката и офицерът излязоха от вратнята и се спряха. Приказваха сега тихо. Изведнъж Спас чу плач. Плачеше тя. Как можеше преди малко да се смее и сега да плаче тъй тихо и тъй жално! Какъв плач — сърцето на човека се къса. Едната й ръка беше на рамото на офицера, главата й на гърдите му. И цялото й тяло се тресеше като на птичка.
— Ах, Митьо, Митьо…
— Лина, не плачи. Мислиш ли, че всички, които отиват на война, ги убиват? Ние пак ще се видим.
— Ах, боже, боже…
Спас слушаше изтръпнал. Игли бодяха цялото му тяло, нещо го душеше в гърдите. Слушаше, а не чуваше вече нищо, не виждаше нищо. Видя само, че нещо бяло се мярна между учителката и офицера и меко падна на земята. В същата минута шпорите на офицера вече дрънчаха нататък из улицата, а учителката мина край него като болна, като пребита и си влезе в къщи. Спас излезе от сянката, дойде на мястото, дето бяха стояли влюбените, наведе се и погледна: на земята бяха разпилени бели рози. Китката на офицера беше паднала и те не бяха я забелязали. Спас държеше в ръката си една роза, но веднага, като че вършеше нещо грешно, остави я леко пак там отдето беше я взел. После стана и заходи из селото.
Рано на другия ден, преди още да беше изгряло слънце, Спас седеше пак отвън на пейката и, посърнал и замислен, гледаше не към градината на Гергилана, а нейде пред себе си. В същото време Радой, най-кроткият и най-добрият измежду опълченците, метеше с голяма метла пред помещението. Неговата метла наближаваше вече едно място, където сред прахта и сламките бяха разпилени десетина полуувехнали бели рози, и той беше готов да помете и тях, когато Спас дигна ръка и извика:
— Стой! Там да не метеш! Остави цветето тъй, както си е!
Радой се спря зачуден.
— Няма да метеш там ти казвам.
— Е, защо?
— Затуй.
И с по-мек глас, Спас прибави:
— Там снощи двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето тъй, както си е.
Радой послуша, премете вред другаде, остави след това метлата и като гледаше все там, където гледаше и Спас — малкия кръг непреметено място, дето лежаха розите, — той седна при Спаса и каза:
— Кажи сега, аркадаш, какво има.
С друг глас, какъвто Радой не беше чувал у него, отпаднал и кротък, Спас разказа всичко, което беше станало снощи, дума по дума. И колкото той повече разказваше, толкоз по-често Радой поклащаше глава и въздишаше.
Мина се неделя-две, минаха се повече. Много писма получаваше учителката, много писма пишеше и тя. Веднъж — тъй разказаха на Спаса отпосле — тя получила едно писмо и щом го зачела, заплакала, заскубала си косите, припаднала. На другия ден тя взела кола и заминала нанякъде.
Гонен от болестта и от мъката си, Спас ходеше из село. Един ден той мина покрай каменната стена и отгоре му са обади Гергилан. Той стоеше зад розовите храсти, които отдавна бяха прецъфтели, и, зелени и сплетени като къпини, висяха надлъж по стената. Като се навеждаше над тях, изплашен и с изопнато лице, Гергилан му каза:
— Спасе, какво станало, Спасе! Убили го, а, убили оня, офицерина, годеника на учителката. Ах, гинат момчетата, гинат сиромашинките!…
Можеше ли да каже нещо Спас? Той забърза повече, искаше му се не да ходи, а да тича. Рана имаше в душата му. Защо трябваше такава страшна злочестина да падне върху това добро момиче? Защо, питаше Спас, защо? Писмото до инспектора той отдавна беше го скъсал и хвърлил от моста. Нищо добро не идеше. Писмата, които получаваше от къщи, го отчайваха, войната нямаше край. От всичко туй болестта му се усили дотолкоз, че той трябваше все да ходи, да ходи, като луд.
А учителката си дойде. Дойде си, когато наесен отвориха училището. Облечена беше в черно, лицето й бледно, очите — потопени в земята. Когато минеше покрай пейката, дето стояха Спас и Радой, тя пак поздравяваше, но не се усмихваше. Тогава Спас скачаше да ходи, а Радой, който имаше двама сина по бойните полета, въздишаше и очите му се пълнеха със сълзи.
Учителката минаваше моста и тръгваше покрай каменната стена. Тя вървеше все тъй с наведена глава и не поглеждаше нагоре. Пък и розовите храсти бяха вече засъхнали, напрашени и черни като тръни.

*****************

ЙОРДАН ЙОВКОВ

СИНЯТА РОЗА

Имало едно време един император, който имал само едно дете – дъщеря. Тя била неговата гордост и радост, неговото съкровище. Като остарял и здравето му започнало да запада, той осъзнал, че няма да може винаги да защитава и да се грижи за своята скъпоценна дъщеря. Решил, че трябва да й намери съпруг.
Когато се разпространила новината, че императорът търси съпруг за своята дъщеря, много мъже се явили в двореца да поискат ръката на принцесата. „Татко, нека да остана при теб и да се грижа за теб. Не искам да се омъжвам и да те напускам”, молила принцесата. Но баща й бил непоклатим. Най-накрая отстъпил и й казал да назове един критерий, който избраният съпруг трябва да удовлетвори – богатство, външен вид, талант или нещо друго. Принцесата казала, че ще помисли до сутринта.
Вечерта принцесата отишла в градината да се посъветва със сина на градинаря, който бил неин приятел от детинство. „Ако кажа, че съпругът ми трябва да е красив, той може да е красив, но да има жестоко сърце. Ако кажа, че съпругът ми трябва да е мил, той може да бъде ужасно стар. О, какъв критерий да посоча?”
Обсъждайки проблема, принцесата и синът на градинаря решили, че критерият трябва да бъде под формата на тест – труден, но не чак толкова труден, че да бъде невъзможен. „И трябва да бъде неясен”, казал синът на градинаря, „така, че само ти да можеш да определиш дали мъжът ще го издържи”. По-късно те успяли да решат какъв да бъде критерия.
На следващата сутрин принцесата казала на баща си, „Ще се омъжа за този, който ми донесе синя роза”.
Непрекъснатият поток от кандидати спрял, защото никой не можел да намери синя роза.
Един богат търговец не искал да си губи времето да търси синя роза и отишъл при продавача на цветя. „Ще ти дам торба злато, ако можеш да ми намериш синя роза”, казал му той. След дълго безплодно търсене, продавачът се отказал. Купил силна синя боя и натопил стеблото на една роза в нея. Венчелистчетата на розата придобили бледосин цвят. „Дръж розата във вазата с боята”, казал той на търговеца, „до момента, в който трябва да дадеш цветето на принцесата”.
Търговецът занесъл розата на принцесата. Принцесата посегнала и взела розата от ръката му. Докато я разглеждала, капнала капка синя боя от стеблото в ръката й. Тя погледнала синьо-зелените листа, а след това търговеца в очите. Той извърнал погледа си настрани. „Не мога да се омъжа за теб”, казала тя. „Ти се опита да ме излъжеш. Аз искам съпруг, който е честен.”
Един красив млад воин също искал да се ожени за принцесата. Той бил силен и влиятелен. Никой не смеел да се изправи срещу него. Младият воин отишъл при краля на съседното кралство. „Донеси ми синя роза” заповядал той. „Или ще убия теб и половината население на твоето кралство.” Кралят ценял мира и не искал да влиза във война. Подарил на воина син сапфир, издялан във формата на роза.
Младият воин представил сапфирът-роза на принцесата. Тя погледнала в неговите студени очи – очи, които били твърди като каменната роза. „Не мога да се омъжа за теб”, казала тя. „Трябва ми синя роза, която е истинска – не студена и твърда”.
Най-младият от кралските съветници също помолил за ръката на принцесата. Той измислил умен план. Поръчал на художник да направи една синя ваза. На едната страна на вазата била изобразена синя роза. Ръбът на вазата бил покрит със злато. Вазата била нежна и деликатна – изящен предмет на изкуството с рядка красота.
Коленичейки, младият съветник я поднесъл на принцесата. Принцесата погледнала вазата, а после младия мъж в очите. „Омъжи се за мен, принцесо”, казал той. „Ще ти помогна да управляваш кралството”.
Принцесата поклатила глава, „Не, трябва ми истинска роза.”
Вечерта принцесата седяла в градината и разговаряла със сина на градинаря. „Никой не можа да ми донесе синя роза. Трябва да се омъжа за някой, който ще бъде честен с мен и верен, както ти винаги си бил. Не може да бъде студен и жесток. Имам нужда от някой, който е мил и търпелив – като теб. Не искам и съпруг, който търси само власт и богатства. Искам някой, който да ме цени заради мен самата – както ти...”
„Принцесо”, казал синът на градинаря. „Утре ще ти донеса синята роза. Чакай ме в синята стая малко преди залез.”
На следващия ден, малко преди слънцето да се скрие, принцесата седнала в синята стая. Синът на градинаря се появил, носейки една чисто бяла роза в ръцете си.
„Но това е една обикновена бяла роза”, възкликнал един.
„Това е синът на градинаря”, казал друг.
„Със сигурност принцесата ще го отпрати”, рекъл трети.
Синът на градинаря коленичил пред принцесата. Лъчите на залязващото слънце докосвали листенцата на бялата роза през оцветеното в синьо стъкло на прозорците.
Когато принцесата протегнала ръка да вземе розата, разнесъл се шепот. „Той е само градинарски син.” „Розата не е истински синя.”
Принцесата се изправила. „Народе мой, нека ви кажа какво виждам. Виждам един мъж, който винаги е бил честен и верен. Виждам един мъж, който имаше смелостта да бъде достатъчно търпелив и мил да чака, докато разбере какво се случва в моето сърце. Виждам един мъж, който ме цени заради мен самата. В ръцете си държи подарък от любов. И подаръкът е син. И ако вие не можете да видите, че розата е синя, аз ви казвам, че страдате от далтонизъм.”
Старият император сложил ръката на дъщеря си в тази на градинарския син. Принцесата се омъжила за сина на градинаря и те живяли щастливо до края на дните си.
Но не защото разказвачът на тази история казва това, нито защото това е необходимият завършек на всички романтични приказки. А защото принцесата и синът на градинаря знаели, че щастието им зависело от самите тях и че всеки е отговорен за това да се погрижи да направи другия щастлив.

АРОМАТ НА ЖЕНА

Знаейки зодиакалния знак на своя избраник, можеш да избереш нужния аромат и с едно леко движение на ръката да го привържеш към себе си. Ако не завинаги, то за дълго.

ОВНИТЕ са открити, динамични и доста нетърпеливи. Те са напористи и малко грубовати и с полутонове и полунамеци не можеш да завоюваш сърцето им. Ароматът на твоя парфюм трябва да е силен и откровен. За отправна точка те съветваме да се снабдиш с класическия Paloma Picasso или по-съвременния Agent Provocateur.

ТЕЛЕЦЪТ е чувствен знак, обича всички удоволствия на живота, стреми се към физически и психологически комфорт, страхува се от резки промени, бавен и нерешителен е. Да го раздвижиш ще ти помогнат топлите, “земни” аромати, нежните цветни или плодови ухания като Diorella, Noa, Chance.

БЛИЗНАЦИТЕ предпочитат да живеят в днешния ден. Те са интелектуални, но не много чувствителни. Жената, която иска да завладее сърцето на “умника”, трябва да заложи на парфюми със свеж цветен аромат от рода на тоалетната вода Miracle или Beautiful.

РАЦИТЕ са доста прикрити и впечатлителни натури. В отношенията ценят нежността и грижовността. Избирайки си парфюми по вкуса на този мечтателен и романтичен знак, предпочитай онези, които напомнят топлината и нежността на лятото. Ароматът трябва да бъде уловим само на малко разстояние.

Подходящи са тоалетните води Herba Fresca, Anais Anais, Premier Jour.

ЛЪВОВЕТЕ са винаги убедени в своето превъзходство. Обичат да живеят нашироко, предпочитат скъпи дрехи и парфюми. Харесват им ароматите, които хармонират с техния страстен темперамент и чувственост. Можеш да съблазниш Лъва с цветни ухания от рода на Champs Elyses или Private Collection.

Тръгвайки на среща с него, не жали количеството на парфюма.

ДЕВИТЕ са разумни, практични, пестеливи. Обръщат голямо внимание на здравето и грижите за тялото. Взискателни са във всичко, включително в парфюмерията.

Често предпочитат уханието на чистото тяло пред скъпите парфюми.

Избери тънък, леко сладникав аромат с цветен привкус. Това може да е лекият, спокоен аромат Oui! или Allure - важното е мирисът да е уравновесен и изискан.

ВЕЗНИТЕ се отличават с ненадминато чувство за вкус и стил. В избора както на дрехи, така и на парфюми те ценят класическата елегантност. Затова вероятно ще им харесат аромати, съдържащи цветни нотки. Може да опиташ с варианти като Chanel №5 и Climat.

СКОРПИОНЪТ е най-чувственият зодиакален знак, външно е затворен, не обича да се разкрива пред другите. Отличава се с властен характер. Да завоюваш сърцето му могат да ти помогнат парфюми със силен, но чувствен аромат, например Opium или Poison с неповторимото съчетание на амбра и ванилия.

СТРЕЛЦИТЕ са оптимисти, имат влечение към промените и ярко изразена сексуалност. Да обърнеш върху себе си вниманието на вятърничавия представител на тази зодия можеш единствено с предизвикателни парфюми, създаващи ореол на чувственост. Събери пари за Magie Noire или Must и няма да съжаляваш.

КОЗИРОЗИТЕ са надеждни, сдържани, не обичат екстравагантностите, което в пълна степен се отнася и за парфюмите. За да съблазниш този тип, избери класически, женствен парфюм, с траен, но не прекалено тежък аромат.

Например Samsara или Nina Ricci - те никога не излизат от мода.

ВОДОЛЕИТЕ са ярки, склонни към експерименти и спонтанни действия хора.

Те си падат по парфюмите със силен, рязък аромат, хармониращи със собствения им характер. Идеално е, ако в състава им влиза ухание на пачули.

Едва ли има по-подходящ “капан” за тях от Deci-Dela, Miss Dior, Shalimar.

РИБИТЕ са същества необикновено нежни, лесно раними, улавящи всички нюанси на чувствата и преживяванията. За да ги съблазниш, не се привързвай към един-единствен аромат, тъй като самите Риби са доста променливи натури. Днес си пръсни от ярките и притегателни Coco или Diva, утре – от леките и невинни 1881 или 212.

ПАРФЮМ СПОРЕД ЗОДИЯТА

Овните по принцип обичат класически парфюм със силен аромат. Острите миризми ги правят по-упорити, а дървесните нотки подобряват самочувствието им и ги въодушевяват за добри дела.

Най-подходящ за Телеца е парфюм с цветно-сладки нотки и свеж аромат на бергамот. Такъв аромат стимулира тяхната любов към прекрасния пол и склонността им към леност.

На Близнаци, с техния активен начин на живот, им импонират свежите, особено цитрусовите нотки, действащи положително на психиката. Ароматите на подправки и свежа зеленина влияят прекрасно на тяхната нервна система.

Ракът - с неговата повишена чувствителност и емоционалност - се вдъхновява от свежия мирис на море и тайнственото ухание на цветовете на кактуса. Негов любим е летният цветно-плодов аромат. В частност – жасмин, който дава сили.

Лъв реагира най-остро на наситените аромати.

Идеална за него е комбинацията на цветни и класически елегантни съставки. Свежият аромат на нарцис е способен да прогони и най-мрачните му мисли. Дървесните нотки укрепват чувството му за собствено достойнство.

Дева предпочита силните цветни и екзотични аромати, които,/ако чувството за реалност не е доминиращо/ я настройват на романтична вълна.

Везни се опиват от аромата на роза и фрезия. Сладките ухания ги правят по-самоуверени, а топлите тютюневи миризми – порешителни.

Скорпионите обичат тънкото ухание на нарцис. Цитрусовите аромати пък стимулират духовната им сила, ванилията подобрява настроението им, смекчавайки душевните конфликти, правейки хората от този знак пооткрити за околните.

На Стрелец му действат като жива вода ароматите на лавандула, цитрус и мъх.

Водолей си пада по парфюмите с елегантен цветен аромат /особено на роза и портокалово дърво/. Те едновременно и опияняват, и успокояват представителите на този знак.

Козирог може да бъде пленен от парфюм с тютюнев аромат и мирис на кожа. А уханието на жасмин, мъх, дървесина и билки го стимулира за нови подвизи.

Риби предпочитат аромата на редки цветя и мъх. Уханието на мимоза ги вдъхновява за нови дела, усилва способността им да усещат чувствата и настроенията на близките си хора.

Тежките аромати на мъх и амбра пробуждат нежността и фантазията им.

Аромат от рози

Ароматът на рози е в състояние да унижощи глада ви, заради който непрекъснато посягате към хладилника у мода.

Според учени от университета Таунсвил в Австралия розите успешно могат да бъдат използвани като диетичен продукт.

Изследователите си направили експериментът с 3200 затлъстели жени на възраст от 20 до 36 години.

В продължение на три седмици половината от пухкавите дами живеели в стаи с букети от рози, които ежедневно били подменяни.

Останалите австралийки обитавали стаи с полски цветя. Всички участнички били помолени да прекарват в стаите си най-малко по три часа дневно.

И така, при дамите от стаите с рози било установено, че чувството им на глад е отслабнало. Те свалили дневния си прием на калории с 1000. За трите експериментални седмици стопили също между 3 и 5 килограма.

Учените обясняват ефекта с това, че ароматът на розите активира областа в мозъка, която е свързана с чувството на глад. По този начин ароматът от розите подлъгва мозъка и създава лъжливо чувство на ситост.


*******************************************************************************

Ароматът на рози и бадеми успокоява болките, но само на жените. До този извод стигнаха учени от университета в Квебек, Канада. Те накарали доброволци от двата пола да потопят ръцете си в болезнено гореща вода и след това им предложили да вдишват различни миризми. Изследователите установили, че приятните аромати потискат болката при нежния пол, но нямат ефект върху мъжете.

Даказано е, че миризми като тази на оцета в известна степен увеличават усещането за болка. Според учените ароматите по всяка вероятност променят процесите в мозъка, свързани с приемането и обработката на информацията за допир, болка и температура, но не е ясно защо мъжете не се влияят от тях.

Според изследването на канадските учени и двата пола се чувстват по-щастливи, когато усещат приятни миризми, докато неприятните създават лошо настроение.

Последователи